Дали е научно валидно или не е едно нещо, но това няма да ни попречи да използваме нашето въображение, за да изградим модел на реалността и това е стандартната човешка предразположеност, която просто не можем да разклатим. Няма никакви празнини или празнини, когато става въпрос за човешкия ум, нашите умове ще запълнят празните места с нещо, независимо дали ни харесва или не!
Започваме с нещо, с нещо и след това го оформяме във форма. Тъй като уравненията не биха ни накарали да вярваме, не започваме с празен лист и след това добавяме подробности към него.
Но махинациите на нашето нерегулирано съзнание нямат никакво въздействие, след като емпиричният метод бъде приложен и ние се ръководим от действително наблюдение, измерване, математическа връзка и контролиран експеримент?
Това не е случаят, когато се приближаваме към самия ръб на сегашните ни познания. Ние гледаме в посока на тези неясни по подразбиране в нашето дълбоко съзнание, търсим това, което * очакваме * да намерим, търсим вселената, както очакваме * и това е мястото, където са насочени нашите изследователски усилия.
Предприятия като Теория на струните, Квантова гравитация, много аспекти на Големия взрив, до степен Тъмна материя и енергия и други теории, хипотези, модели и предположения се основават на част или изцяло на това, което очакваме да бъде истина, за това как мисля, че природата * трябва да бъде *.
Затова е важно да изследваме нашето съзнание и да видим какви пристрастия може да се крият там. Дали се ръководим от нашата собствена интуитивна версия на природата и далеч от реалността, която е несъвместима с човешкото въображение, която е контраинтуитивна, грозна и естетически неприятна?
Въпросът, който бих искал да обсъдя днес, засяга начина, по който мислим за космоса, в какъвто и да е мащаб и какво очакваме да бъде подобен в тези области, извън това, което можем да измерим.
Предположението, което трябва да се основава на чувствата на червата в древни времена, е, че има среда, в която се осъществява реалността. Това е пространствено разширение, което, ако премахнем цялата материя и енергия, съдържаща се в това пространство, е като празна стая, която все още има атмосфера (“етер”) и пространство. Тъй като „времето“ се превръща в по-важна метрика, това се прибавя към очакваната космологична фаза, в която се осъществява реалността, етерът в крайна сметка се изпуска, но след това се промъква обратно, както под формата на квантова пяна на квантовата физика или количественото пространство Loop Quantum Gravity или с разтягане можем да включим всичко, което поддържа последователността на геометрията на пространството-времето на общата теория на относителността. Празната стая все още съдържа детерминистична геометрия и надеждно точен часовник.
Това предположение живее в различни форми, изрично описани от Нютон като прието фоново пространство и време. Склонни сме да си представим това девствено пространство и време до този ден, позволявайки само тази материя да изкриви девствения фон във форми, описани в две измерения, като гумен лист с тежка топка, поставена върху нея, представляваща кривината на пространството-време от масивен обект. В Специалната теория на относителността си представяме свиването на пръти или ракети, които са ускорили до голяма скорост и забавят техните часовници по отношение на тези часовници, които не се ускоряват.
В квантовата физика ние си представяме всички видове изкривявания от различен вид със супер положение на състояния и вълнови форми на това, което си представяме като твърди малки квантови топки или частици. Дори и тук по подразбиране е, че природата в крайна сметка се основава на твърди неделими обекти, които заемат определено място в пространството и времето и че ние трябва да изкривяваме в квантовия модел на реалността.
Този детерминистичен модел представлява един от двата различни начина, по които природата може да бъде представена. Вторият метод е по-съгласуван с това, което всъщност наблюдаваме, а парадоксите са по-малко парадоксални.
Предполагаме, че пространството има определени еднородни свойства, докато не се действа от някаква сила, която изкривява иначе еднаквото пространство и време. Противоположното мнение е, че тези свойства не съществуват, докато не се въздейства на някаква сила или явления. С други думи, единното пространство и време са резултат от взаимодействието на съдържанието на това пространствено разширение, без което тези свойства не съществуват или са неопределени, непознаваеми или имат много възможни стойности в някакъв диапазон.
Да разгледаме например явленията на суперпозиция. Смятаме, че това явление е отклонение от „нормално“. Обратната гледна точка би видяла суперпозицията като явление *, което се фокусира * и *, насочено към нашия нормален опит. С други думи, суперпозицията може да бъде част от пътя между естественото хаотично състояние на фона и детерминистичния свят на „умишлено взаимодействие”, в който живеем. Принципът на изключване на Паули може да представлява границата на детерминизма чрез взаимодействие, при което естественото състояние е далеч по-малко детерминистично от гледна точка на позицията и инерцията.
Ако естественото състояние на пространството е по-скоро като вълна от възможни места, разширения и времена, тогава бихме очаквали, че космически кораб, напълно изолиран в пространството, няма да има местоположение, скорост, относителна големина или скорост на часовника. Признаваме, че в инерционната рамка на ракетата всичко изглежда напълно нормално (часовниците работят според очакванията, нищо не е по-кратко, отколкото трябва да бъде и т.н.). Ако погледнем много отблизо в пространството, ще видим част от този хаотичен, дефиниран фон, че позициите и импулсите стават относително по-трудни за определяне, квантовата пяна е хаотичен фон и така нататък. В много малък мащаб вече не можем да дефинираме точните позиции в пространството и времето.
Използвайки стандартната Нютонова идея за пространството и времето, тези наблюдения са трудни за съгласуване, но с оглед на това, че пространството и времето стават детерминирани чрез взаимодействие, ние осъзнаваме, че така се случват нещата, докато матрицата на взаимодействието образува пространствена и времева мрежа запознат с. Забележете, че някои модели на реалността, като гравитацията на квантовата верига, възприемат обратното мнение и си представят решетка от мащабни единици на Планк като легоподобни градивни елементи на цялата вселена. Имайте предвид, че няма никакви доказателства, освен антропоцентрично приятната оптика, за тази теория. От друга страна, ние всъщност измерваме размиването на изолираните системи, но приемаме, че това е по-скоро размиване на основния детерминизъм, отколкото частично фокусиране на основното хаотично поле или на четиримерна временна-пространствена вълна.
Дали вълновата форма на частица все повече прилича на фона на Вселената? Дали разширяващата се вълна форма на един-единствен фотон просто излиза от нашия фокус и във вълновата форма на пространството-времевия фон? Или частицата, разположена точно в пространството и времето на решетка в вида на нютоновото пространство и времевия фон, който е толкова интуитивно приятен и емоционално успокояващ? Когато е изолиран, четириизмерният фон на общата теория на относителността е четириизмерна вълна, имаща диапазон от възможни стойности за всеки от координатите на времето и пространството в това пространство-време? Ние постепенно разрушаваме тази космическа вълнова функция с нашите телескопи, базирани на Земята и Космоса?
Тъй като ние се ръководим от нашето въображение, ние неволно ще търсим това, което вече е дълбоко в съзнанието си и очакваме да намерим доказателства за него в реалността, която изследваме. Те включват най-малката възможна или архетипна частица, от която всички останали изникват при охлаждане (повече или по-малко оригиналната концепция, за която терминът “атом” е измислен от древногръцките философи) и очакваме да намерим празнота с разпознаваеми пространствени и времеви измерения, съдържащи нищо повече от някакъв квантов шум зад, долу, отвъд и преди да добавим материя към него. Но дали това е действителното доказателство, което наистина ни води?