Както всеки студент психолог би ви казал, има основателни причини емоционалната интелигентност да се възприема почти толкова сериозно, колкото и умствената. Знаем, че емоционалните ни импулси се намират в различна част от мозъка ни в сравнение с нашите разумни рефлекси. Тези емоционални импулси са установени много преди разумните и са по-стари от тях.
Така например, когато нашите древни предшественици е трябвало да реагират на някаква физическа опасност, те са правили това чрез емоционални рефлекси. Не са мисли ли преди да действат- действа ли са импулсивно. В някои отношения не е много по-различно и в наши дни, но няма ли да е неделикатно, ако кажем това? Мисля, че не.
Но ако мислите, че трудно бихте приели това твърдение, можете да проверите сами- наблюдавайте група от хора, опитващи се да разрешат проблем, не е достатъчно ясен и никой не отговаря на способностите им. Обърнете не те особено внимание на момента, в който за първи път нещата се объркват. Много бързо ще започнете да забелязвате издайническите знаци на тревога, раздразнение, проявата на безпомощност, сприхавост, отчаяние.
В бърза последователност следват извиненията, отказването, търсенето и посочването на вина. Скоро сцената на действие е така наситена с емоционален заряд, че не след дълго някой губи контрол и се разбеснява, ,, взимай си куклите, давай си ми парцалите „. В действителност нашите прехвалени умствени способности са само тънка обвивка, която много лесно би могла да бъде пробита или преодоляна от напиращите чувства. В романа,, Повелителят на мухите“ Уилям Голдинг описва завладяващо как, при определени обстоятелства, 11 годишни момчета могат да деградират и да се превърнат в свирепи Варвари. Също така в прочут експеримент( сигурно сте гледали филма ,, Експериментът“) психиатърът Стенли Милграм показва как обикновени хора биват доведени до състояние на раболепие и превърнати в брутални главорези. И в двата случая това, което се разрушава и покварява, са емоциите.
Не е важно дали ми допада или не, но емоциите наистина управляват характера ни- като не е задължително това да стане по-свързан или мислен начин.
,, Недисциплинирана армия от емоции“- ето как е представено това от поета Т.С.Елиът.
Предизвикателството пред всеки от нас е да решим дали искаме да работим с емоциите си, така че те да ни помогнат да правим това, което искаме да правим в живота, или да се обърнем срещу тях и да се борим с тях. Това винаги е бил въпросът, но в момента той се задава в коренно различна среда- много по-деликатна и специфична, отколкото обитаваната от нашите древни предшественици.Когато стане дума за емоциите ни, можем да си зададем въпроса- вършим ли нещата според желанията ни или вървим против волята си? И наистина има само един отговор- ако вървим против волята си, умишлено или не, последиците са самоунищожение. Трябва да се съобразяваме с емоциите- ето защо отглеждането и усъвършенстването на емоционалната интелигентност се приема за толкова важно. Изразът,, благосклонност под напрежение“, формулиран от Ърнест Хемингуей, описва най-точно какво е необходимо. Той обобщава на какво се е възхищавал Хемингуей у своите герои- въпреки че е нещастен, когато напрежението в живота му става прекалено голямо и той не може повече да се справя с него благосклонно, той извършва самоубийство.
Тази крайна реакция трябва да ни напомня, че когато става дума за емоционална интелигентност, ние всички проявяваме своите силни и слаби страни от характера си. Въпросът е колко добре е балансирана тази комбинация и как животът ни( а и този на другите) се влияе от нея- било за добро или зло.